„НА МАЙКА МИ” („МОЕЙ МАМЕ”)
Христо Константинов Фотев (1934-2002 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Николай Сысойлов
Христо Фотев
НА МАЙКА МИ
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното –
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми –
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича – да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай – пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й –
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея – за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета – понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай – заповядвам ти! –
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля –
съзерцавай ме
от погледите на жените – тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда –
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме оставяй,
мамо.
Христо Фотев
МОЕЙ МАМЕ (перевод с болгарского языка на русский язык: Николай Сысойлов)
Мама.
Ты помнишь, как вернулся – так негаданно,
что ты подумать лишь успела: „Гость, поди..”?
Перекрестившись, плача – ах, как рада мне! –
шепнула еле слышно: „Слава, Господи..”
Не нужно слёз-рыданий –
ведь не камень я… –
позволь мне снять пальто... разлуки-горечи.
Да нарубить поленьев из раскаянья.
Да на колени стать – разжечь ого'нь в печи'...
Над барахлом моим склонись усмешливо.
Над ветошью, над книгами, над мыслями.
Коснись меня, молю, ветрами вешними,
чтоб снова воспарил мечтами-высями.
Не бойся сделать шаг – душа распахнута,
протри окно, отдёрнув шторы серые,
любовью озари темницу памяти,
чтоб зеркало души сияло верою.
С тобой, как в детстве, мир цветной и радостный.
А нет тебя – я будто сердцем пуст и нем.
Какое счастье – знать, что где-то рядом ты.
Какое благо – жить твоим присутствием…
Мама,
не покидай, молю тебя, пожалуйста,
не ставь печать печали болью-требою.
Не будь со мной жестокой и безжалостной, –
сопротивляйся, я прошу, я требую.
Борись, молю тебя, борись отчаянно.
Не над тобой да будет сна – немая! – власть:
Не соблазняйся вечностью венчальною,
Не говори, что суетой – намаялась.
Ну, встань же, встань – и губы крась помадою..
Не умирай – приказ тебе! –
прошение...
Не уходи, молю тебя, не надо, мам…
Я так хочу – за всё! – просить прощения.
Сегодня был мне сон: голубка белая
кружилась надо мной с дождями летними…
Ах, мама-мама, что же ты наделала –
я не успел сказать слова последние…
И вот держу портрет твой в чёрной рамочке..
Скажи мне хоть словечко, мама...
Мамочка...